Да чуеш чановете

Чета в речника на родопските думи, че диньо значи свят, съществуване. А диха из тоя район наричат душата. И тая сурова неблагозвучност ми грее сърцето вече шеста сутрин подред. Сто часа са ти нужни годишно да подишаш тук и после да си тръгнеш наситен до идното лято.

Тая сутрин слънцето се хързулна по склоновете над Девин и сякаш се отвори врата в небето. Надничам през нея, оглеждам се в язовира и ми се приисква да я оставя отворена вечно. А ключа да дам на пъстървите, дето бродят като морски ангели из тия омагьосани води.

Приземявам се на автогарата като самозван космонавт – вие ми се свят от завоите и от спрялото време. И преди да поема кислород, на приказка ме подхваща дядо Турхан. Рекламира ми неговото село Гьоврен. Разправя ми любовна история и сините му очи започват да се усмихват като борови клонки, погалени от успало се септемврийско слънце. Американка – учителка била в тяхното село. Поназнайвала турски, влюбила се в едно тукашно момче, пишели си писма от Гьоврен до Коларадо. Автобусът запуфтя в готовност да потегли и не чух края на историята, ама имаше тъга в погледа на дядо Турхан.

Слиза насред селото, а преди това махва с ръка и вика на пътуващите: „Живи и здрави да сте! Пътят да ви е осветен, където ходите.”

И е светло като в храм. Винаги съм си представяла Триградското ждрело като портите на Рая. И вътре не звучат камбани, а чанове. Там небето се сгушва в шепата ти, готово да ти служи с всички стихии стига да минеш жив през скалите, надвесили се над теб.

Минеш ли, стигаш Триград. А там е отвъд. Намирам сянка под едно ябълково дърво и започвам да си представям секундите като капки борово сладко. Меки, разтегливи, необятни. И ти се иска тия секунди да напъхаш в една родопска бухта, да ги изядеш и да останат в тебе завинаги, та никой да не може да ти ги отнеме.

И е кражба всеки път, и е бягство. Избягах тоя следобед по пътеката към село Водни пад. С няколко бухти в раницата и с надеждата да не ме срещат мечки. Селото е на километър от браздата с Гърция, обезлюдено от години, заровено насред бурените като недочакан чеиз. Ама ми е хубаво да мисля, че само аз и Хайтов знаем за него. И всеки път се представям различните епохи преминали оттук. Като счупени буркани с борово сладко. Като ветрове, дето трошат клони из Родопите и тропат нощем по вратите, настойчиво като нечакани гости.

Две мекици ми замъгляват калейдоскопа. Бабата, дето се е спряла до мене, ме кани да ми свари кафе. И в потвърждение, че този свят съществува, по склона се задава още един старец и маха отдалече с ръце. Рожден ден имал и ходил на баира да му честитят внуците по телефона, защото в селото нямало обхват. И е весел, и е сит. А на мен мекицата ми засяда на гърлото като каучук.

На свечеряване в Триград подковават конете. И си мисля какво ли е свободата, ако нямаш копита за нея. И за звездите, дето бродят нощем из родопското небе, готови да те изповядат и да ти простят. Какво ли е, ако не можеш поне за час да изхлузиш стремената, дето стъпваш в тях и да ходиш бос по тревата, пък макар и на прибежки.

А ако чуеш чановете на разсъмване преди да потеглиш, значи си спасен. И можеш да дрънчиш с тях и да гониш дяволите цяла година. Да си свариш мурсалски чай, като ти стане студено от хората, и като ти се доще, да намажеш циферблата с борово сладко..