Asya Metodieva's Blog

Следващият унгарски референдум

Posted in Uncategorized by Asya Metodieva on февруари 16, 2017

download
Унгарският политически живот много прилича на българския по куп неща, към които от скоро можем да добавим и честотата на рефереднумност.

Искате ли Унгария да е домакин на летните олимпийски игри през 2024? Това е въпросът. И този път го задава не Орбан, а нова опозиционно движение, което се опитва да си пробие път към парламентарните избори през 2018-та. Младежката формация се появи в публичното пространство с намерение да възпре плана на правителството Будапеща да бъде домакин на Олимпийските игри след 7 години. И така започна кампанията „NOlympics”, която трябваше да събере 138 000 подписа до днес, за да бъде свикан местен референфум. Дори подписката да не стигне до процедура „глас народен“, посланието ще бъде звучно.

Движението Momentum привлича младото поколение унгарци, на които в общи линии им е писнало от това как изглежда страната им през очите на Виктор Орбан. Започна да се оформя като движение през 2015 и е намерение да се регистрира като политическа партия. На сайта си движението прави заявка, че предлага не идеология, а решения: „Времето на иделогическите битки отмина. Левицата трябва да приеме националното съзнание, а десницата трябва да се научи на солицарност.” Моментум се регистрира като организация в началото на януари и тепърва предстои да си прокарва политически път.

Каузата, която подхващат за начало, безспорно им дава шансове да надигнат глас в страната, в която правителството предпочита мълчанието. На пръв поглед може звучи изненадващо защо младото поколение унгарци не иска Будапеща да стане център на световното спортно внимание през 2024. Или може би няма място за чудене, когато премиерът ти се казва Виктор Орбан. А ето и точният въпрос, за който Моментум иска свикване на референдум: „Съгласни ли сте Будапеща да оттегли кандидатурата си за докакинство на летните олимпийски и параолимпийски игри през 2024?” Днес изтичат трийсетте дни, в които нежелаещите олимпийския огън край Дунав, се подписаха, за да подкрепят идята за местен референдум. Аргументът им е, че не вярват на унгарското правителсто за начина, по който ще изхарчи много пари за организиране на събитие от такъв мащаб.

А капанията за кандидатурата на Будапеща вече е част от градския пейзаж. Значителна сума пари се влагат за предпроектни проувания, рекламни клипове и такси за участие. Докато правителството се надява, че игрите ще донесат признание и престиж на Унгария, почти сигурно е, че икономически последици за страната могат да бъдат сериозни. По предварителна оценка подготовката и организирането на игрите в Будапеща ще струва на държавата приблизително 2,7 млр. долара без да смятаме подобренията в спортната инфраструктура, които следва да се направят в годините преди събитието. Включвайки и тези разходи, икономистите предвиждат разход, който ще бъде поне три пъти по-голям или около 6% от БВП.

budapest_2024_olympic_bid_logo-svgОт Моментум наричат амбициите на управляващите „пълна глупост“ на фона на икономическите и социалните проблеми, които остават нерешени. „Това няма да е бъде олимпиадата на хората, а олимпиадата на Фидес.” – казва Ана Орош от движението (цитирана от Budapest Beacon) – „Обичаме олимпийските игри, нямаме нищо против тях, но те трябва да бъдат организирани в страна, в която няма толкова неотложни въпроси в образованието или в здравеопазването, както в Унгария. И всички пари, които ще се инвестират в олимпиадата, няма да отидат в нито една от двете посоки.”

Три предишни опита да се свика референдум за олимпиадата бяха спрени от съда. Настроенията на хората обаче могат да са сериозен източник на съпротивителна енергия срещу правителството на Орбан в идните месеци. Според проучване, направено миналото лято, половината от унгарците са против домакинството на Будапеща.75 на 100 вярват, че това начинание ще излезе прескъпо на унгарските данъкоплатци. Шест от всеки десет души са на мнение, че не някой друг, а фирмите близки до Фидес ще се облагодетелстват от парите, които ще се налеят в страната покрай олимпиадата.

Въпросът с домакинството на игрите е колкото конкретен, толкова и символичен. Прицелвайки се в петте олимпийски кръга, от Моментум искат да посочат пет важни за обществото теми, които трябва да се инвестира преди да се мисли за домакинство на събитие от такъв мащаб: здравеопазване, образование, стандарт на живот, жилищна политика и транспорт.

Така новото движение влиза в публичното пространство с първа заявка да се противопостави на режима на Орбан. Дали ще има референдум, ще стане ясно в идните седмици в зависимост от събраните подписи и решението на парламента. По-дългострочната цел на движението са следващите парламентарни избори и детронирането на Фидес. Подобно на българския политически живот обаче, и в унгарския не е лесно да станеш сериозен политически фактор, разчитайки на ентусиазъм. И все пак Моментум имат своето време до изборите през 2018 и със сигурност поне могат да безпокоят статуквото с опозиционното си присъствие.

Засега обаче от Фидес не изгеждат много разтревожени от появата на младежкото движение. Досега референдумите са били препочитан способ за печелене на популярност от партията на Орбан. Но пък законът е достатъчно рестриктивен в случай, че някой друг реши да се впусне в иницииране на пряка демокрация. Така че механизмите за осуетяване на референдума на Моментум са налични, още повече залогът е голям – публични средства за „усвояване“ и политически рейтинг, който Орбан ще ползва като капитал за следващите избори.

Колкто до Олимпиадата, Хамбург и Рим вече се оттеглиха от състезанието за домакинство, Париж и Лос Анджелис остават в надпреварата. Остава Будапеща да реши.

източник: Budapest Beacon

Кой иска да затвори университета в Будапеща?

Posted in Uncategorized by Asya Metodieva on февруари 11, 2017

ceuБитката срещу гражданското общество в Унгария е задушаваща. След като най-голямото опозиционно издание Népszabadság беше поставено на колене и доведено до фалит в края на миналата година, сега на прицел е Централноевропейският университет.

Още през 2016 топ партийни членове на управляващата партия Фидес открито се канеха да „изметат“ някои граждански и неправителствени организации от Унгария, особено онези финансирани от американския филантроп с унгарски произход Джордж Сорос. Според управляващите в Будапеща, подобни организации застрашавали суверенитета и националната сигурност на страната. А и демокрацията, простете.

В края на януари проправителственото издание Figyelő (Observer) публикува статия, от която става ясно, че унгарското правитлелство може да предприеме конкретни стъпки за затварянето на ЦЕУ понеже счита дейността му за вредна. Че ЦЕУ е твърде либерална институция за вкуса на Орбан е известен факт, засега обаче унгарският премиер не е изразявал публично намерението си да посегне на американския университет.  И все пак в годишната си реч от 10 февруари, сред приоритетите на правителството Орбан заяви готовност да предприеме мерки срещу международни организации, опериращи в страната, които по думите му влияят негативно на унгарската политика. Сред тях Орбан споменава и гражданските организации, свързани с името на Джордж Сорос.

Университетът обаче не е НПО. И това трябва да е ясно. Основан през 1991 от Джордж Сорос, ЦЕУ е част от образователната система на Унгария вече 25 години. Почти всички от програмите в него са акредитирани от унигарските образователни власти. А близо 20% от студентите в ЦЕУ са унгарци. Тук се обучават младежи от 117 страни (включително от България) и преподават професори, идващи от най-елитните европейски и американски унивеситети като Кеймбридж, Оксфорд, Принстън и Харвард. Освен това ЦЕУ дава работа на над 700 унгарци с квалификация в различни области, още – изследователи и професори. От създаването му досега в ЦЕУ са учили и завършили над 14 000 души, които работят в правителствения и неправителствения сектор, международни компании и различни академични институции по света.ceu_logo_color

Според Figyelő, на среща миналото лято с филантропа Джордж Сорос унгарският премиер Виктор Орбан e обещал, че няма да предприема дейсвия ЦЕУ да бъде местен от Будапеща. Сега обаче, според авторите на публикацията, американският университет може да се окаже под прицел. Проправителствени медии в Унгария внушават, че изборът на Доналд Тръмп в САЩ може да промери правилата на играта. В кампанията си неведнъж Тръмп обвини Сорос в построяването на глобална гражданска структура и в това, че е откраднал пари от работническата класа на Америка, за да инвестира в бизнеса си.

Така че Виктор Орбан не би имал притеснение от остра политическа реакция от страна на Вашингтон, ако се опита да сложи ръка на университета. Подкрепа няма да му липсва и от Москва, имайки предвид че Путин още миналата година поде война срещу организациите свързани с името на Сорос и забрани юридическата дейност на част от тях на територията на Русия.

Ректорът на ЦЕУ Майкъл Игнатиев отрича слуховете в медиите и казва, че университет е стабилен. В отворено писмо (в отговор на статията със заглавие „Can the Soros School Stay?”, публикувана в Figyelo), Игнатиев заявява, че Будапеща е единственият дом, който ЦЕУ може да има: „Ние не сме НПО, не сме политическа платформа. Ние сме универистет, горд с преподавателската и изследователска си дейност.” В писмото Игнатиев обяснява още, че ЦЕУ има дългогодишно сътрудничесто с „Отворено общество“, но университет няма връзка с финансовите решения на организацията, а се развива като независима образователна институция. И още, работи с всички големи университети в Унгария, печели европроекти и се конкурира с най-престижните академични заведения в Европа.

Tака Майкъл Игнатиев, който впрочем е правнук на граф Игнатиев и бивш лидер на канадската либерална партия, сега е призван да пази либералното в Централна Европа. Напук на слуховете, той обяснява, че за 25 години униврситетът е си е сътрудничил с всички правителства в Унгария, включително и със сегашната администрация.

Атаките срещу ЦЕУ не са изненада. Заради основателя си учебното заведение е удобна мишена за медийни слухове и политически спекулации. И не само в Унгария – Сорос се озова под кръстосан огън в няколко държави заради критиките към правителствата в Източна Европа чрез гражданските организации, които той подкрепя. Анти-Сорос говоренето е хит сред източноевропейските политици, строящи огради и гледащи към Москва. Малко известен факт обаче за феновете на унгарския премиер Орбан е, че през далечната 1989 той специализира в Оксфорд на разноски на фондацията на Джордж Сорос.

Така че битката между „отвореното“ и „пост-истинното“ общество ще бъде дълга. А в нея Централноевропейският университет е по-нужен от всякога – като пристан на модерното образование в тази част на Европа. Защото във време на измислени новини и политици с фалшиви дипломи, производството на качествено академично знание е животоспасяващо.

Физиология на едно обречено място

Posted in Uncategorized by Asya Metodieva on февруари 3, 2015

passНа автогарата в Кракозия до мен сядат двама пенсионери – мъж и жена, дошли на преглед в столицата. Направили важни изследвания на дядото и сега пътуват обратно. Говорят тихо, за да не чуе никой кроткия диалог за лишението. Той се състои във взаимното уверяване, че ще „устискат” по пътя до вкъщи, защото тоалетната струва 50 стотинки. Не ги поглеждам, за да са спокойни, че спестяването е направено безсрамно. Ще вечерят ябълки, обелени и нарязани рано сутринта. Черпят ме.
Поглеждам към рекламните монитори, на които прожектират лосиони и евтини самолетни билети. Дъвча ябълка и си представям гледки от петдесетте слабо популярни забележителности, за които едно от ведомствата в Кракозия ще отдели два милиона лева с цел да привлече туристи. За видеоклипове, не за стенописи.

Идната седмица ще се върнат за резултатите на дядото. И пак ще си носят ябълки. Мен единствено желанието да ви наричам мерзавци все още ме задържа седяща и преглъщаща в чакалнята. Но знам, устискването е въпрос на подходящо международно разписание.

Чай по политически причини

Posted in Uncategorized by Asya Metodieva on декември 11, 2013

„Като идем на кафе, не мога да се похваля на компанията, че внуците ми са комунисти, но здраве да е”  – с тази закачка любимият ми дядо ме изпраща до вратата. И се усмихва дяволито сякаш целият Съветски съюз стои зад гърба му непоклатимо и някак втренчено в часовника от Ленинград, окачен на стената.

LeninПихме чай и вяло говорихме за протеста, за контрапротеста, за Украйна. Вечният двубой, в който и двамата се съмняваме в политическите си възгледи, но без пощада отстояваме разбирането си за площадна справедливост съобразно температурите навън и грапавината на циферблата, върху който ни е отредено да се движим.

В Киев хиляди проевропейски демонстранти събориха паметника на Ленин. Акт неразбираем и най-вече вандалски за моя дядо. Но следи с интерес революцията, която му напомня на поредна схватка на полюсите с остатъчен заряд от времето, когато светът е бил разделен.

Не вярва в нея. Комунистите не вярват в революции. Не ги разбират. Не и по начина, по който ги оправдават и записват в историята империалистите.

Не вярва и в Европейския съюз, а по-скоро в кръговрата, породил необходимостта от съществуването му. На мен пък напоследък ми става все по-трудно да го убедя в политическото безсмъртие на своето време. Отдавна няма култове, нито кумири. Не би се просълзил пред монумент от неговата епоха, но не би се разделил за нищо на света с вроденото си чувство за справедливост. Кефи го да си мисли, че това е адски социалистическо и му създава усещане за принадлежност, макар и към време, отдавна изтекло между стрелките на часовника от Ленинград.

Всъщност всички се опитваме да принадлежим. Днес тежестите са различни, носим си камъните в джоба. Имаме смелост да ги хвърлим, но не винаги сме готови да ги стискаме в шепи и през зимата. Искаме да полетим, но често ни събарят съмненията в безкористния полет на другите. Радваме се поединично на чуждата заедност и си търсим причина да останем.

Ще поседя. За още чаша чай. Поне заради усилието да убедя скъпия ми дядо, че е дошло време статуята на Ленин да бъде съборена. Макар да вярвам, че каменоделците винаги ни надживяват.

Да чуеш чановете

Posted in Uncategorized by Asya Metodieva on септември 6, 2013

DSC_1045

Чета в речника на родопските думи, че диньо значи свят, съществуване. А диха из тоя район наричат душата. И тая сурова неблагозвучност ми грее сърцето вече шеста сутрин подред. Сто часа са ти нужни годишно да подишаш тук и после да си тръгнеш наситен до идното лято.

Тая сутрин слънцето се хързулна по склоновете над Девин и сякаш се отвори врата в небето. Надничам през нея, оглеждам се в язовира и ми се приисква да я оставя отворена вечно. А ключа да дам на пъстървите, дето бродят като морски ангели из тия омагьосани води.

Приземявам се на автогарата като самозван космонавт – вие ми се свят от завоите и от спрялото време. И преди да поема кислород, на приказка ме подхваща дядо Турхан. Рекламира ми неговото село Гьоврен. Разправя ми любовна история и сините му очи започват да се усмихват като борови клонки, погалени от успало се септемврийско слънце. Американка – учителка била в тяхното село. Поназнайвала турски, влюбила се в едно тукашно момче, пишели си писма от Гьоврен до Коларадо. Автобусът запуфтя в готовност да потегли и не чух края на историята, ама имаше тъга в погледа на дядо Турхан.

Слиза насред селото, а преди това махва с ръка и вика на пътуващите: „Живи и здрави да сте! Пътят да ви е осветен, където ходите.”

И е светло като в храм. Винаги съм си представяла Триградското ждрело като портите на Рая. И вътре не звучат камбани, а чанове. Там небето се сгушва в шепата ти, готово да ти служи с всички стихии стига да минеш жив през скалите, надвесили се над теб.

Минеш ли, стигаш Триград. А там е отвъд. Намирам сянка под едно ябълково дърво и започвам да си представям секундите като капки борово сладко. Меки, разтегливи, необятни. И ти се иска тия секунди да напъхаш в една родопска бухта, да ги изядеш и да останат в тебе завинаги, та никой да не може да ти ги отнеме.

И е кражба всеки път, и е бягство. Избягах тоя следобед по пътеката към село Водни пад. С няколко бухти в раницата и с надеждата да не ме срещат мечки. Селото е на километър от браздата с Гърция, обезлюдено от години, заровено насред бурените като недочакан чеиз. Ама ми е хубаво да мисля, че само аз и Хайтов знаем за него. И всеки път се представям различните епохи преминали оттук. Като счупени буркани с борово сладко. Като ветрове, дето трошат клони из Родопите и тропат нощем по вратите, настойчиво като нечакани гости.

Две мекици ми замъгляват калейдоскопа. Бабата, дето се е спряла до мене, ме кани да ми свари кафе. И в потвърждение, че този свят съществува, по склона се задава още един старец и маха отдалече с ръце. Рожден ден имал и ходил на баира да му честитят внуците по телефона, защото в селото нямало обхват. И е весел, и е сит. А на мен мекицата ми засяда на гърлото като каучук.

На свечеряване в Триград подковават конете. И си мисля какво ли е свободата, ако нямаш копита за нея. И за звездите, дето бродят нощем из родопското небе, готови да те изповядат и да ти простят. Какво ли е, ако не можеш поне за час да изхлузиш стремената, дето стъпваш в тях и да ходиш бос по тревата, пък макар и на прибежки.

А ако чуеш чановете на разсъмване преди да потеглиш, значи си спасен. И можеш да дрънчиш с тях и да гониш дяволите цяла година. Да си свариш мурсалски чай, като ти стане студено от хората, и като ти се доще, да намажеш циферблата с борово сладко..

 

 

 

 

Глътка волност за из път

Posted in Uncategorized by Asya Metodieva on юни 24, 2013

Няма по-подходящо място на тръгване от Прага да се озовеш в кафе Славия. В неделя следобед ваниловият въздух и ароматът на току-що изпечени козуначени кифлички край Вълтава ме съпровождат до самия вход на знаменитото пражко кафене. Спирам на този ъгъл точно преди да поеме по един от мостовете над реката, за да хвърля поглед към сградата на Народния театър и да изпия чаша вино преди полет.

В последния ден Прага винаги е специална. Благосклонна и щедра, готова да ти даде точно толкова от себе си, че да те изкуши да се върнеш. Защото в кафе „Славия“ ще се върна непременно. Като всички онези жадни поети, музиканти, политици и архитекти, бохеми с освободени души и с вкус към живота, които са се отбивали тук през годините, за да черпят вдъхновение.

Отваря врати в края на 19 век. За това време залите са попили дръзките идеи и окъснелите разговори на поколения мислещи чехи. Почетните граждани на Прага – онези, дето са намирали пристан в тихите размишления и светската разюзданост, която само изгревът на новия ден е можел да прогони.

Поръчвам си шоколадов мус и чаша розе. Имам половин ден в този град и няколко недочетени страници от книгата, която нося със себе си. А в дъното на салона пианото си тананика Лунната соната.

Снимките са навсякъде. На онези, които са прекарвали лежерните си следобеди на някоя от масите наоколо. Правили са скици, довършвали са романи. През 30-те години „Славия“ затваря врати за кратко, променят интериора, обзавеждат го във френския стил Арт Деко. В годините на комунизма тук намират покрив първите дисидентски идеи, родени под чешкото небе. Вацлав Хавел се запознал с жена си на някоя от съседните маси. Забавлява ме мисълта да отгатна точно на коя. Обхождам просторните салони с поглед, мислено допирам пръсти до стените, масите, до старото пиано. С онова усещане, че за полет не ти трябва непременно открито простраство. В „Славия“ въздухът опиянява с мириса на свобода, няма я в менюто, но е някак завещана.

В моя последен пражки следобед взимам глътка от тази волност за из път. За революцинни цели, за моментите, в които не ми достига смелост или просто да си напомням, че ъгълът, на който понякога спирам спонтанно за един шоколадов мус, всъщност е посока.

кафе „Славия“, Прага

DSC_0554   кафе "Славия", Прага   DSC_0559              DSC_0555

 

Вчера

Posted in Uncategorized by Asya Metodieva on юни 15, 2013

 

снимка: Веселин Нинов

Все искаме да си ходим. Искаме да сме някъде другаде. И тези, дето по-скоро оставаме, често се шегуваме с посоката Терминал 2. Не вярваме много на протестите родно производство, пътуваме задъхано и задъхано се връщаме кой знае защо, разкъсани между вкъщи и нашето другаде. Гледаме Таксим по телевизията, съпреживяваме го в социалните мрежи.

Вчера за първи път ми се щеше да бъде в София повече, откъдето и да е другаде. Пропуснах първия протест в живота си, който исках не просто да отразя, а да изкрещя. Заедно с всички, които четат предимно нощем и мислят денем, но рядко стигат до площада. Вчера стигнаха. И някак имаше смисъл.

Гледах live streaming- a от протеста в интернет. Иво Божков прави нещо много хубаво в тази посока.

И някак бях на площада.

С енергията, която обикновено ме мотивира да отида на работа. Да бъда журналист. Да бъда гражданин.

Бях на площада отвъд собсвената си апатия, отвъд философското си разбиране, че България е едно приятно място, което задълго ще остане корумпирано.

Много са битките, в които гражданскта енергия някак не достига. Малко са онези, от които ми се е искало да бъда част с усещането, че си заслужава.

Един американец тази сутрин с намек за малковажност ми каза, че Guardian и New York Times днес не пишат за протестите в България. Пошегувах се, че сигурно Делян Пеевски има пръст в тая работа.

Ще ми се утре да пишат. И българските медии, дето замълчаха покорно.

Ще ми се да сме Таксим. Поне веднъж. Докато ни има.

* снимка: Веселин Нинов

ТОТО

Posted in Uncategorized by Asya Metodieva on ноември 22, 2012

Един пернишки тото милионер ужасно ни смути тези дни. Той не чете Хорхе Букай, не е участвал в нито един сезон на Биг Брадър и, представете си, не мечтае за околосветско пътешествие, в което да инвестира придобитите милиони. Отгоре на всичкото съвсем ни шокира с готовността си да се покаже по телевизията.

И така ни изненада Росен Русимов с дефицита си на мечти, че чак ни свари неподготвени. Сигурна съм, че всеки уважаващ себе си талантлив колега журналист поне веднъж е имал честта да влезе в тото пункт (в дните на назряващ джакпот) с фундаменталния въпрос: „За какво ще похарчите парите?!”

Та от тези съдържателно сходни анкети съм останала с впечатлението, че всеки от нас сякаш носи в ума си списък с покупки, поемайки към тотото. Или хайде – онези материални мечти, които се надяваме да направят живота ни по-различен. Няма нищо срамно в това да мечтаеш за нова кола, по-голяма къща, почивка на екзотични места или просто бягство за няколко години от работата, която не понасяш. Но е някак очарователно как тото поривът превърна тези битови химери в социална норма, общ копнеж, почти равен по енергия на религиозен ритуал.

Е, този път ударихме на камък. Росен Русимов не е един от нас. Почти като беглец от разказ на Елин Пелин, самонастанил се в друго време насред Перник, той сякаш е тук с единственото предназначение да размаха под носовете ни един печеливш фиш и да ни каже – не, вие и този път няма да видите Австралия, а аз ще си купя трактори.

 И ми стана ужасно симпатичен. Със своята безмечтателност и неокриленост. Представих си го като единствения удавник на дъното на тото кладенеца, в който си седим година след година в очакване на поредния тираж – с опънати вратове и поглед към небето. Пернишкият тото милионер гледа към земята. Казва, че бил щастлив и преди да удари съдбовната комбинация. Щото децата му са живи и здрави. И с нотка на финансово самочувствие заявява, че сега може да сменят университета на друго място, ако искат.

 Сигурно това е същият герой, който бие жена си след втората ракия, който така е свикнал с пространството около себе си, че то изчерпва представата му за космос. И все пак герой, който сме позабравили, понеже в телевизора са се настанили всякакви цветни тризначки, силиконови феи, идоли със съмнително съдържание и качества на чизбургер от McDonald’s. Така с неочакваната си ефирна поява този чудат българин от старо време малко ни пообърка.

 И ни остави загледани в късмета му – да седим и да се чудим на дъното на кладенеца колко здраво трябва да си стъпил на земята, за да може дори големият джакпот да не може да те помръдне..

Насън

Posted in Uncategorized by Asya Metodieva on ноември 1, 2012

В една от последните есенни нощи сънувам моята лятна Прага. И някак за първи път се оказва възможно да си спомня за нея. Досега я събирах грижливо и гладно от всички ъгълчета на мозъка си, за да я имам цялата на едно място. Така, както се събира последната лъжичка разтопен сладолед от порцеланова чинийка.

Връщам се тук като обещание към себе си. И към нея. Спомням си малката уличка в центъра, на която преди две години несъзнателно произнесох на глас: ще се върна, за да те изживея. И не знам защо си въобразих, че мога да го направя още първия ден, като й се нахвърля с фотоапарат. Малък, твърде нечувствителен и някак недостоен за това пулсиращо място насред стара Европа. Наснимвам я бързо, задъхано, хаотично. В онези първи минути, в които се срещаме отново. После спирам и се оглеждам като след взлом в сладкарница в 3 през нощта. Иска ти се да погълнеш всичко, а не можеш.

И винаги е три през нощта, когато застанеш под Часовниковата кула в центъра и зачакаш танца на фигурките заедно с хилядите туристи наоколо. Разсъмва се с камбаните на Вишеград и с тишината, която всеки, дошъл тук, носи със себе си. По залез слънце побягвам към Карловия мост, за да погледам Вълтава през малкото стъкло в джоба си. Защото в онзи следобед ми се иска да съществува поверие по чешките земи, че след първата изпита бехеровка малката чашка се краде за спомен. А крадците са обречени вечно да търсят, да бягат и да се връщат тук.

След края на света. В Букурещ.

Posted in Uncategorized by Asya Metodieva on септември 24, 2012

В 9 сутринта след съботната нощ Букурещ изглежда научнофантастичен. Заради зелените метли, които виждам навсякъде около себе си, или заради липсата на сън през изминалите 24 часа, чиято кулминация беше концертът на Ленард Коен насред внушителния румънски площад „Конституция”. Докато неделният град все още се прозява, служителка по чистотата позира за снимка. Благодарна съм й. Тя е доказателство, че тази сутрин беше истинска.

Освен зелените метли навред е пълно и със зелени чували. Все едно живеещи в центъра румънци спешно тази сутрин са решили да се изнесат под натиска на среднощните нашественици. Още сънени, са събрали най-необходимото и са драснали чертата. А чувалите седят, сякаш изтървани в бързината – по тротоари, край пейки, подпрени на някой уличен стълб или като естествено продължение на пешеходна пътека.

И все пак румънци в Стария град на Букурещ по всяка вероятност не живеят. Да не са луди! Или са 16-годишни или не съществуват. Но зелените чували съществуват. Снимам ги за всеки случай. Нашествениците снощи бяха тук. Видях ги с очите си. В чувалите са натъпкани веществените доказателства за това твърдение  – смачкани хартии от изядени набързо дюнери. Сандвичи с много пържени картофи и майонеза, предназначени да задоволят онзи глад. След третото голямо питие. Виждат се още богат асортимент кутийки от бира, цигари, ягодов шейк, презервативи, Ред Бул и неговите производни.

И така, Старият град на Букурещ нощем се превръща в пространствено-времеви феномен, несравним с нищо, което можем да открием в Студентски град, на Слънчев бряг или..където и да си мислим, че е българският Лас Вегас. В 3 през нощта в центъра на Румъния никой не се вълнува къде е българският Лас Вегас. Часове по-рано обхождам с нищо неподозиращ туристически поглед същите улички – празни просторни кафенета са подпрели всяка стара къща. По един зачетен във вчерашен вестник господин на средна възраст пийва кротко кафе на припек, без да предполага, че го ползват за рекламно лице. Няколко часа по-късно светът се завърта. Мракът кръвожадно залива павираните улички. Кроткостта на кафенетата е насилствено отнета.

Те нахлуват на рояци. Орди. Стада. Ята. Малки и големи групи. Среден размер – гимназиален до първа година в университета. Движа се сред тях почти на пръсти с прозрението, че пубертетът е най-ярката форма на безсмъртие. В главата ми, където все още звучи Ленард Коен, нахлува музика от шест различни посоки. Опитът да я различа е безсмислен. Почти като да подреждаш кубчето на Рубик след употреба на абсент.

На разсъмване дочитам „Вино от глухарчета” в Макдоналдс и бавно се приземявам на планетата Земя на път за София. А тя, планетата, трябваше да експлоадира тези дни – така вещаеха от НАСА по повод най-мощните изригвания на Слънцето от 300 години насам.. Тогава зелените метли на Букурещ щяха просто да изметат отломките и да разчистят пътя към новото Сътворение. Докато Ленард Коен пее своята „Алелуя” насред безсмъртния балкански апокалипсис.

Leonard Cohen, „Hallelujah“

cokyon

Yenilikçi düşünceler Ve Hayattan zevk alma amacıyla diyelim. Kesin bir alanı yok sitenin.

WordPress.com

WordPress.com is the best place for your personal blog or business site.