Asya Metodieva's Blog

Събуждане след зимен сън

Posted in Uncategorized by Asya Metodieva on март 25, 2012

Да се изгубиш в Родопите късно вечерта. Часове наред да пропускаш през погледа си спящите борове и снежните преспи, докато навсякъде другаде вече е пролет. Да се чудиш къде си и с вдъхновението на Индиана Джоунс да опитваш да се ориентираш по звездите. Понеже табелите и светлините са на километри от теб. И всичко това докато в колата Гери Мур говори на китарата си. Ей така се събудих след зимния сън тази година. И внезапно се озовах долу, в ниското – на брега на язовир Доспат. Там, където денят и нощта избраха да се изравнят и да пързулнат пролетното слънце по тънкия лед, завил езерото. Винаги съм знаела, че в Родопите живеят извънземни. Родопчаните са хора от друга планета. Планета, в която думите омраза, силикон, ГМО, кифла, реформа и интеграция са еднакво нищонезначещи. Затова винаги когато стигам до Сърница, чувствам, че съм минала отвъд. И като малко русокосо момченце се движа по ръба на планетата. Откривам я и я завъртам в другата посока..

Advertisements

Модерно

Posted in Uncategorized by Asya Metodieva on януари 24, 2012

Чувство на ужасна ретроградност полепна по ботушите ми още миналата седмица. И през последните дни лепкаво ме преследва из мокрия сняг. Няколко сутрини подред вестниците ме изритват от вкъщи с внушението, че новата първа дама е адски модерна и поради това хич я няма. Днес историята се повтори – смачках консервативните си възгледи по темата на топка, сложих ги в джоба си, настроих се модерно за деня и се запътих към метрото. Там хора четат вестници. Всякакви. И много се дразнят, че г-жа Плевнелиева им бяга по тъчлинията. Не им дава кулинарни рецепти от трета страница и хич не пожела да сподели как аджеба са се запознали с нашия нов президент. И за прическата си нищо не каза, не стана ясно и кой изхвърля боклука вкъщи. Не че не могат да й простят мълчанието, ама не е честно някак си.. Читателите си искат своето. Избирателите също. В случай, че не говорим за два различни народа. Те считат, че тези истории им принадлежат и си ги търсят като следизборно наследство. Бихме могли да ги наречем клюкари. Хора без работа и без личен живот. Такива, дето нямат идея от новия политически лайфстайл.

Ръката в левия ми джоб напипва смачканата топка консерватизъм и търси най-близкото кошче на метростанцията. И все пак има нещо важно, което ми се ще да кажа, преди да се съглася с аргументите на преждеговорившите по темата и да замълча за следващите 5 години. В случая не иде реч за прекомерното, дори обидно понякога любопитство на хората. Даже не става въпрос и за това колко е модерна г-жа Плевнелиева. А що е то първа дама? Това е жената, която в емоционален план има най-директно влияние върху своя съпруг.  Затова хората смятат за свое право да знаят коя е тя или казано по-просто – кой влияе върху решенията на президента. Освен това за нацията е важно нейният лидер (който и да е той) да бъде щастлив, да е в хармония със себе си и да води пълноценен личен живот. Това е сигнал за хората, че той ще може да се концентрира върху държавните дела. Така неотдавна французите набързо простиха на Саркози развода му и заедно с него преминаха през първите любовни трепети с Карла Бруни. Цветя, бонбони, свалка с мащаба на национална кауза. Но вероятно и французите за клюкари.

Едно е ясно – за аудиторията незнанието за ситуацията значи несигурност. Затова и коментарите ще продължат. Така или иначе май само аз и д-р Енчев не се бяхме произнесли по казуса с първата дама. Но пък ето хубав повод и аз най-сетне да възкликна: Благодаря Ви, д-р Енчев!.. ?!!*§% J)))

За мишките и хората от ДС

Posted in Uncategorized by Asya Metodieva on януари 17, 2012

Снощи плъхът от финалните кадри на „Шменти Капели“ ме сънува. Едно към едно – 24-годишна, средно интелигентна и средно разочарована.  И с относително добре развита автоцензура, що се касае до показването на среден пръст. Нали се сетихте за мишката от филма, която се рови из досиетата на ДС и така и не ни казва докрай онова, което вероятно, ако знаехме от самото начало, нямаше да стъпим в църква поне до епохата Бойко Борисов. Всъщност снаксът с досиетата никога не е предизвиквал особен апетит в журналистическия ми стомах. Може би тъкмо защото години наред те присъстват в новинарското меню в раздел „лапнеш нещо, глътнеш нищо“. Ей така – без последици, без разстрел и без червеи. Няма политически трупове като резултат от отворено досие. Няма и журналистически трупове. Те се наричат главни редактори. Хората, които разглобиха предишното идеологическо летоброене и от останките със същата сръчност сглобиха настоящото, след време ще наричаме призраци. Когато умрат. Аз лично нямам търпение.

Предъвкването на старата секретна документация май ми е безвкусно и заради ЕГН-то. Говоря от името на поколението, което знае много повече за снакса и далеч по-малко за Държавна сигурност. Концептуално погледнато, знам, че има два опиума за народа, които преди 89-та така и не са успели да се задържат на мода едновременно – комунизмът и религията. И толкоз.

Плъхът от „Шменти Капели“ не можа да заспи цяла нощ, след като ме сънува. Защото знаеше, че пожълтелите ДС листове, с които се храни повече от две десетилетия, за първи път ще ме провокират да пиша. Обикаляше цяла нощ из тъмното помещение, което обитава, и се чудеше дали този път ще ми запука, когато чуя за митрополити с агентурни псевдоними. Затова тази вечер дължа на проклетата мишка няколко реда.

Ей, плъх, накара ме да пиша. Да изтръгна цялата професионална и човешка вулгарност, която тлее под доброто ми възпитание, смиреност към света и благоприличие. И да се прекръстя със среден пръст като знак на благодарност към свещениците, които всяка година ни информират за рождението и възкресението на божия син. Благодарим ви за спектакъла, уважаеми господа! Беше ценен урок по религия на прехода. Или предпочитате постсоциалистическо християнство?! Сега може спокойно да обръснете брадите си. Ще им вземете добра цена в Драматичния..

Ей, плъх, ти чел ли си Джеймс Клавел? От години четеш само досиета, казваш..Нищо, ето ти няколко реда за приспиване, а аз все пак отивам да запаля една свещ, понеже утре е Атанасовден. И дано няма свещеници в храма.

..Тази нощ Чанги опустя. Отидоха си хората, но насекомите останаха. Останаха и плъховете. Те си бяха все там, под бараката. И много от тях отдавна лежаха мъртви, защото господарите им ги бяха забравили. Но най-силните още живееха. Адам все така късаше със зъби мрежата, за да се добере до храната отвън, бореше се със същото настървение, с което се бе борил от първия миг, когато го затвориха в клетката. И търпението му бе възнаградено. Страничната преграда се раздра, той се изтърколи върху живата храна и скоро от нея не остана нищо. После си почина, събра сили за следващата клетка и не след дълго получи и нейното живо месо. Ева дойде при него, той и се насити, тя също, а сетне двамата заедно поведоха битката за оцеляване. След време външната стена на един от изкопите се подрони, множество клетки се отвориха и мъртвите нахраниха живите, после слабите нахраниха силните — и така, докато накрая останаха само равните по сила. Тогава те започнаха да върлуват из лагера и да водят борба помежду си. И настана времето на Адам, защото той беше Царя. И властва до деня, в който волята му да бъде цар го напусна. Тогава той умря и нахрани по-силните от него. Защото цар винаги е най-силният — непобедим не само заради силата си, а заради хитростта, късмета и силата, взети заедно.

Цар сред плъховете.

(из „Цар Плъх“ от Джеймс Клавел)

Бабинден

Posted in Uncategorized by Asya Metodieva on януари 9, 2012

Тя ще се казва Мария. Зачената е вчера, навръх Бабинден. Ин витро. Ще кръстите ли Мария във вашата църква, отче? Отче, на Вас говоря!

А ще изповядате ли Мария, отче? Да, на задната седалка, върху кожения салон? Върху Вашия кожен салон! Малко Ви е срам, казвате..От Мария ли? Извинявате ми се.

А знаете ли, отче, че той и Дяволът е заченат ин витро? Оставете Мария, тя най-вероятно няма да стъпи в храма Ви. Душата Ви, отче, е в перманентна овулация и Дяволът с готовност се възползва от нея. Не ми се извинявайте. Простено да ви е, отче!

Спирам телевизора. Излизам от храма. Заставам на почтителна дистанция от „Александър Невски“ и започвам чопля семки. И да плюя върху тротоара. Досега не се бях замисляла какво се случва с божиите служители, ако случайно в процеса на духовно израстване вземат, че загубят вяра. Искаш да служиш на Господ – кандидатстваш в Богословския факултет на СУ „Св. Климент Охридски“. Пускаш си брада и се сприятеляваш с останалите кандидат-светци. Прекарвате няколко години в Студентски град . Пушите много трева и като следствие от това ти понякога обичаш да се правиш на Дядо Коледа. Междувременно продължавате да вярвате в Господ. Ти и останалите от небесния отбор – поредния випуск служители на Бога. После слагаш расото, взимаш Библията и влизаш в храма. Една сутрин след 20 години вярна служба ненадейно Господ за теб се променя. Причината няма значение. Обезверяваш се. Тръгваш на фитнес. Купуваш си плазма на изплащане. И джип. Усещаш прилив на възбуда – радост от материалното, каквато винаги си смятал за порочна. Тя те надвива и те прави човек. Ти обаче я пазиш като мръсна тайна под расото си. И то започва да се цапа. И сам спираш да си вярваш. И аз не ти вярвам.

Не ти повярвах, когато ми каза, че концертът на Мадона е грях. Че заради този грях Господ ни наказа със смъртта на 15 българи в Охридското езеро. Не ти вярвам и когато се възмущаваш след всеки гей парад. Не ти повярвах и след като заклейми ин витро процедурите. Понеже сам не си вярваш, отче. Но аз ти прощавам. Защото знам, че Бог е невинен. И няма нищо общо с изцапаното ти расо.

КомбайнероИнтелигентска

Posted in Uncategorized by Asya Metodieva on декември 8, 2011

Минах онзи ден покрай пъстро строените трактори в полите снимка: novinite.bgна „Александър Невски“. Еклектична гледка наистина. То е като да се разминеш със Шрек на Женския пазар в София. Хем се усмихваш, сякаш внезапно напът за работа си попаднал насред театрален декор, хем се респектираш от внушителния брой и външен вид на селскостопанските машини. А и самата дума ТРАКТОР звучи малко страшно..

Протестът иначе – като всеки български. И плътен, и малко нечистоплътен. Показват ти по телевизията уж всички гледни точки и като ги сдъвчеш, ти остава странният послевкус, че е така, ама не съвсем..

И пак за онази страшна дума. Размисли и гръмки реплики предизвика тя у редица смутени и възмутени столични души, родени или по стечение на обстоятелствата попаднали на жълтите павета.

Ето например един шофьор в телевизията, сякаш повлиян от ранното творчество на Оскар Уайлд, съвсем по софийски възропта срещу тракторните нашественици. И в не дотам учтива форма им пожела да си ходят на село, където им е мястото. Да си сипят вино и да си сложат едно парче сланина върху вестник. Потърси съпричастност в погледа ми и ме попита с патос: „Е, че нали така се забавляват селяните?“. Не отговорих, но пък на свой ред му пожелах наум довечера хлябът, дето ще го яде, да му загорчи. Йовковското ми чувство за справедливост наивно се обади и ми каза, че май тия същите тракторни нашественици произвеждат зърното. За хляба. То беше някаква вътрешна потребност у мен това благопожелание. Понеже приказката вървеше насаме и селяните нямаше как да чуят подканата на гражданина.

Малко по-късно обаче, друг гражданин, или казано иначе колега журналист, огорчен от аграрния вандализъм да разположиш трактори в центъра на София, уведоми от малкия екран протестиращите селяни, че не са желани в централната част на републиката, отредена предимно за люде със синя кръв и за бездомни кучета. Пак със синя кръв. Разгневи им се ефирно и от пиедестала на доброто възпитание и професионалните журналистически стандарти също ги прати на село да пият вино и да ядат сланина.

И покрай целия селскостопански спектакъл си мисля защо ли не вземе София сити да се отцепи?! Та тук хората са си от друго тесто. Съвсем различно и аристократично хлебно изделие. Бутер. Нищо общо със селската погача. И предлагам традиционното питие в самоотцепилата се територия да бъде коктейл „Достоевски“ – чаша студена вода, която щом си поръчаш в скъпия бар, всички наоколо си мислят „ИДИОТ“.

*снимка: www.novinite.bg

Предизборно хайку

Posted in Uncategorized by Asya Metodieva on септември 13, 2011

Мама цял живот гласува за Костов. Сега няма идея кой е тоя, дето Костов й го предлага. Баща ми вярва в извънземни. Така си обяснявам защо не пуска бюлетина от години. А тези дни, докато гледам новини, се сещам за една тоалетна. Всъщност нашата тоалетна у дома, но в един специфичен момент от нейното съществуване – зимата на 1997-ма.Тогава по телевизията често въртяха онази мразовита песен на Пинк Флойд „Another Brick In The Wall“. Ужасно потискащо парче за хлапе на десет години. Та всеки път, когато я чуех, се криех в тоалетната. Та пак за същото помещение със статут на убежище за моята детска душа си спомних днес. Минавах покрай Александър Невски. Една жена, която продава на сергия, ми се оплака, че около храма всеки ден се изсипват стотици чуждестранни туристи, натъпкани в десетки автобуси. Стъпват на пъпа на София, а там, представете си, няма тоалетна. И по-добре да не знаете какво е положението зад паметника на Незнайния войн, казва ми тя. Почти предизборно, мисля си, докато слушам жената, и се усмихвам едва забележимо на смрадливата си метафора. И хем я разпитвам, почти в професионално качество аз.. за тоалетната я разпитвам и за нейната липса. А тя някак отникъде ми споделя, че БСП й нанесли голямо разочарование тези дни, та се чудела сега как ще си хареса президент. Тъжно й беше и някаква вътрешна борба долових. И за да завърша еклектичния си предизборен размисъл в стил Димитри Иванов, ще ми се да възкликна: “Wo ist die Toilette?” – като онзи германец от „Хълмът на боровинките“ на Сашо Морфов , дето е попаднал насред нищото в една българска селска къща, построена върху железопътните релси. А влак оттам минава по три пъти на ден. През средата на къщата. И ако стопаните забравят да отворят портата и да се скрият встрани, влакът ще ги отнесе.

Иначе аз вече се потискам по-малко от „Another Brick In The Wall“. И май ще взема да си я пусна ей сега, преди кампанията да се засили към мен като влак в опит да отнесе гласа ми. Пък и малко музика не е излишна, че да запълним ефирната тишина, в която всеки от кандидатите си мълчи упорито какво точно ще прави, когато стане президент. Може би не знаят?! А може би е време и аз като баща ми да се посветя на извънземните..Поне докато минат изборите.

На третия ден

Posted in Uncategorized by Asya Metodieva on май 4, 2011

Съвсем по християнски на третия ден е време медиите да направят помен на „ликвидирания“. Кой с препратка към политическите коментари по света, кой с карикатури или с мрачни прогнози за светлото талибанско бъдеще. Странно ретранслирахме съобщението за смъртта на Осама бин Ладен, колеги. „Здравейте, водещата световна новина – терорист номер 1 е мъртъв.“ Не знам защо, но като заменя това изречение с едно друго „Здравейте, водещата световна новина – Дядо Коледа не съществува“, като че ли нищо във вселенската подредба на атомите не се променя. И някак без съпротивление за пореден път се превръщаме в древногръцки разказвачи на съвременните митове – водещите на новини вихрено и убедително завъртат своя антитерористичен монспектакъл пред хилядите телевизионни погледи, вперени в тях. Вестникарите трескаво и патетично разпиляват метафори и хиперболи, понеже темата го позволява! Понеже десет години светът с фанатичен и кървясал като от конюктивит поглед чака този миг – добрите и смели американци да отмъстят за 9/11, да нахлуят в пещерата на афганистанския терорист и в името на справедливостта..да го гръмнат. Разбира се, през изминалото десетилетие всеки здравомислещ журналист поне веднъж си е задавал въпроса дали Осама бил Ладен наистина съществува. Днес обаче няма въпроси. Днес всички ликуваме. Радостта измества всяко разумно съмнение върху интонационната диаграма на новинарското говорене. А когато дойде следващата Коледа и започнем да разказваме за маршрута на добрия старец из комините по света, ще се надяваме, че хората не помнят от пролетта и че ще успеем да им пробутаме като коледен подарък поредния медиен мит. И така до Възкресение, когато отново ще „извадим“ пред очите им благодатния огън от храма на Божи гроб. Съвсем като преди 2000 години. Иначе Дядо Коледа не дели афганистанските деца на добри и лоши. А и какво значение има? Те нямат телевизор. Но пък със сигурност има кой да ги убеди, че техният Осама е възкръснал..

Бурка

Posted in Uncategorized by Asya Metodieva on април 19, 2011

Горе-долу знаете къде се намира Сърница. И по-точно – между рида Дъбраш и Велийско-виденишкия дял в Западните Родопи. На 20 км от Доспат. Тук повечето хора са българомохамедани или казано иначе – помаци.

Тази сутрин във въздуха на Сърница се усещат необичайни обществени вибрации. Местната неправителствена организация, в която членуват всички жени, е в очакване на вълнуваща среща. Български евродепутат пристига при тях чак от Брюксел, за да им разкаже как могат да кандидатстват по европейски програми. Залата в местното читалище е притихнала. Всички жителки на Сърница са дошли, изкушени да чуят как могат да получат пари от Европейския съюз. На последните два реда са се разположили десетина мъже – най-консервативните в града, онези, които държат изкъсо юздите на половинките си. Поглаждат брада, гледат недоверчиво и чакат да разберат за какво, аджеба, жените им са се събрали тук.
 Семинарът започва. След кратка европейска увертюра лекторът решава да въвлече аудиторията като участник в дебата. Предлага на местното женско сдружение да организира празник на града и да кандидатства с тази идея пред Брюксел. Ентусиазмът в залата расте. Няколко по-инициативни гражданки предлагат да се организират различни игри в деня на празника. За мъжете – състезание за надпиване с бира! А как ще отчетете резултатите пред Европейския съюз, така че да финансира проекта, пита наивно лекторът. „Е, резултатът е ясен – 20 пияни мъже и 20 пребити жени“, казва с усмивка една от младите жителки на Сърница. Не знам как е продължил еврообразователният семинар. Аз малко се смутих, като чух тази история. Доколкото разбрах и лекторът се смутил.
 Но докато предъвквах като суров тютюн този сюжет, се сетих за най-пресния френски закон от миналата седмица. Да, онзи за бурките, дето забранява мюсюлманките да покриват лицата си на обществени места. Глобата е до 150 евро. Има опции и за затвор. И сякаш всички ние – хем българи, хем християни и от време на време европейци негласно се съгласихме и дори подкрепихме мълчаливо френската цивилизационна идея. Междувременно Холандия и Швейцария взеха решение да ограничат достъпа до трудовия си пазар за българи. И в миг някак се почувствахме дискриминирани.. 

Странно нещо е Европа, не мислите ли? Хайде, аз тръгвам, че ме чака дълъг път. Утре е празникът на Сърница.

АЕЦ по Станиславски

Posted in Uncategorized by Asya Metodieva on април 7, 2011

Бях си обещала да не коментирам Б.Б. Понеже отдавна не ми е интересно, а и блогът ми не  получава държавна субсидия. Но през последните дни това намерение се пропука като старите познати обещания по отношение на цигарите и излишните килограми, които си даваме в началото на всяка нова година. Отдавна не съм ходила на театър. Б.Б. е ходил 7 пъти през целия си съзнателен живот. В началото се надявах, че поне природно има режисьорски заложби. Днес и това усещане се изпари като случайно разлято уиски по страниците на учебник по английски върху премиерското бюро..

Б.Б. не става за режисьор. Уверено бих могла да твърдя, че му липсват сериозни познания от школата на Станиславски. Но не мога отрека, че се старае в поставянето на все по-чудновати театрални спектакли с политически привкус. Различните сюжетни линии намират допирна точка в един конкретен персонаж. Условно ще го нарека мюсюлманката прелюбодейка. В театралните постановки на Б.Б. това е героят, който бива публично изведен на медийната арена с призив към тълпата да хвърля камъни по него. И тълпата хвърля – под напора на еякулиращото усещане за перверзна справедливост. Съвсем като преди 2000 години. За щастие, еволюцията в изкуството е привнесла в театралния подход на Б.Б. специфичен и устойчив в творчеството му трагикомичен елемнент. А именно – в края на представлението мюсюлманката прелюбодейка се оказва невинна. Макар със смазана глава.

Фешън патриотизъм

Posted in Uncategorized by Asya Metodieva on март 19, 2011

Часът е около 4:30 сутринта. Самолетът ми излита след два часа, а така ми се спи, че все по-реално допускам възможността да го изпусна. Обмислям да поспя в таксито напът към летището. Тази мисъл обаче цопва незабелязано в локвата пред блока, докато качвам куфара си в багажника. Най-приказливият шофьор на територията на Република България беше дошъл в най-тихия момент от денонощието, за да ме откара до летището. Пътят от точка А до Терминал 2 е еднообразно дълъг. Затова събирам в шепа квинтесенцията на среднощния таксиджийски монолог и я прибирам в джоба за изпът – да поразсъждавам върху нея, когато се разсъня. „Събирам пари за телевизор. Изхвърлих нашия преди няколко месеца. Хванах жената и дъщерята да гледат турски сериал. Баш на трети март! Не издържах. Вбесих се и го хвърлих през прозореца.“
Сетих се за тази почти афористично звучаща случка вчера. Покрай поредния освободителен протест на Атака срещу новините на турски по БНТ. После пък се сетих за това, че тези дни Българската православна църква анатемоса Ванга и Петър Дънов. И чак изпаднах във вътрешен етническо-религиозен конфликт. Но и това някак не успя да събуди духа на Боримечката у мен дотолкова, че да се влея в атакистките редици пред Сан Стефано 29. Всъщност си дадох сметка колко необяснимо кротък е бунтът срещу турските сапунени сериали. И глух. Като звук от тупнал през прозореца на панелен блок цветен телевизор.
И как заедно с това е особено модно от гледна точка на съвременния фешън-патриотизъм да не харесваш новините на турски по БНТ. Чак ми иде да си пусна химна. А иначе, кълна се, че ако не ми се спеше онази сутрин толкова много, щях да извадя пари на онзи таксиджия, та да си купи нов тв приемник. Нали сме българи. Едва ли не.

cokyon

Yenilikçi düşünceler Ve Hayattan zevk alma amacıyla diyelim. Kesin bir alanı yok sitenin.

WordPress.com

WordPress.com is the best place for your personal blog or business site.